"За да успееш, трябва да опиташ пак" - Хорхе Букай

 

"Окованият слон" - първият разказ от книгата “Нека ти разкажа” на Хорхе Букай

- Не мога – казах му. - Не мога!

- Сигурен ли си? - попита ме той.

- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.

Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:

- Нека ти разкажа...

И без да чака отговор, започна да разказва:

~ . ~ . ~

Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест-седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

- Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си...

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

~ . ~ . ~

- Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели. Така ставаме като слона и си набиваме в главата:

"Не мога, не мога и никога няма да мога..."

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили. И затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим:

“Не мога и никога няма да мога..."

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува. А единствения начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо, е като опиташ пак, влагайки цялата си душа. Цялата си душа!

 

---

Тази притча на моя любим автор Хорхе Букай е толкова актуална за живота на много хора. Хора, които в детството си са дръзвали да мечтаят, но са получавали постоянно критики от своите родители. Получавали са постоянно ограничаващи вярвания от своите роднини, учители. И това ги е обезкуражавало все повече и повече, докато накрая не заприличат точно като малкото слонче, което просто започва да вярва, че е затворник, вързан за колчето.

Толкова много хора са примирени със съдбата си, примирени са работата си, в която се чувстват нещастни. Примирени са с доходите, които получават.

Толкова много хора живеят един обикновен, посредствен живот и най-лошото е, че те ВЯРВАТ, че това заслужават, че такава е "орисията им". Точно като онова слонче.

Те не се и замислят, че може да има по-добър живот за тях самите. Гледат успяващите хора и цъкат със зъби, мислейки си, че щом са заможни и успешни, значи НЕПРЕМЕННО са мафиоти и изкарват парите си по нечестен начин. И си казват "По-добре, че съм беден, но поне съм честен"...

Нагледал съм се и съм се наслушал на какви ли не изказвания от страна на такъв тип хора. И на мен ми е ясно, че това са просто оправдания пред тях самите. Понеже те не вярват, че техният живот, може да се преобрази, да стане по-различен, като започнат с една единствена малка крачка - ДА ОПИТАТ, влагайки цялата си душа...

Аз самият съм от бедно семейство и раснах с такива ограничаващи вярвания. Годините бяха такива. Всички вярваха в много странни глупави неща.

Когато пораснах, пред себе си имах два избора - да продължа да вярвам на ограничаващите глупости и да се примиря със съдбата си, или да си кажа "АЗ ЩЕ ОПИТАМ, ЩЕ ПРОМЕНЯ ЖИВОТА СИ!".

Е, както се досещате, аз избрах да опитам. Реших, че ще престана да вярвам, че "Пари отиват при пари", че "Бедните си остават бедни", че "Образованието от училище ми гарантира успех", че "Ако нямам висше образование, ще бъда един общ работник цял живот".... О, Господи... на колко глупости са ме учили в миналото - и роднини, и учители...

Аз избрах, приятелю, аз избрах да подредя живота си, вместо системата да ми го подрежда. Аз избрах да заработвам сам парите си, вместо да ми ги дава някой под формата на "заплата" и да ме ограничавав по този начин. Аз избрах да дърпам сам юздите на живота, избирайки ежедневно как да подреждам бизнеса си, с кои хора да си партнирам, в колко часа да се събуждам, по колко време да работя всеки ден, по колко време да си почивам всеки ден...

Това е безценно. Да, беше ми трудно в първите години, защото трябваше да променя доста свои навици, да изкореня доста свои погрешни вярвания. Беше ми адски трудно, повярвай ми. Но всичко, което постигнах, си заслужаваше, защото днес имам живот, който ме удовлетворява. Не само заради паричното изражение на резултатите, а заради това, че ПОВЯРВАХ, ЧЕ Е ВЪЗМОЖНО, че тръгвайки от позицията на онова малко слонче, с вярването че винаги ще си бъда пленник, аз преборих себе си и собствените си ограничаващи вярвания, за да се превърна в това, което съм днес.

Ако и ти се чувстваш че си точно като това слонче, и имаш нуждата от драстична промяна в живота си, но не знаеш как да я предизвикаш, свържи се с мен, за да ти покажа пътя, който аз извървях. Ако ти допадне моето предложение, ако и ти ми допаднеш като характер и готовност за промяна, ще ти отправя моето бизнес предложение, за да ти помогна да промениш живота си. Ако не си допаднем, поне ще си научил една полезна информация, която може да преобърне живота ти на 180 градуса!

Очаквам те!